Днес славният български треньор Георги Василев навършва 70 години. Гочето влезе в историята на родния футбол, след като спечели титлата с три различни отбора - Етър (1991), Левски (1994, 1995) и ЦСКА (1997). Никой друг не го е правил. В чужбина постигна пробив с немския втородивизионен Унион Берлин, който изведе до финал за Купата на Германия през 2001 година, загубен от Шалке 04. Вчера, подготвяйки се за празника, който ще отбележи в Арбанаси с роднини и приятели, той се съгласи да отговори на въпросите на „Тема Спорт”.
Г-н Василев, как се чувства един мъж на 70 години?
- Това е малко като психологическа обработка. 70 години... майката си джаса, животът свършва. Да чукна на дърво и Господ дано не ни слуша приказките, но не се чувствам остарял. Искам, не искам, ще празнувам 70-годишен юбилей, какво да правя. Самочувствието ми е достатъчно. Усещам се добре...
Да кажем, като на 50...
- Защо пък не, Господ знае най-добре. Може и на по-малко (смее се). Щастлив съм с моето семейство, което обичам много и което винаги ме е подкрепяло. В такива моменти човек си прави някаква равносметка за живота и му се иска да не се споменава чак толкова възрастта, колкото духът, самочувствието, амбицията...
Голяма част от живота ви е била свързана единствено и само с футбола. Това по какъв начин се е отразило на тези 70 години?
- Много хора казват, че когато човек живее в по-голямо напрежение, животът му по-бързо отминава, но все си мисля, че мен това ме е стимулирало. Всичко това е и с цената на много поддържане. Не казвам, че съм се отдал само на това напрежение и психическия натиск, защото съм се стремял винаги да намирам отдушник. Да компенсирам и балансирам в тези моменти. Между другото комуникацията с хора извън футбола ми е помогнала много в това отношение. С тях за играта въобще не говорим.
Малко или много приятели има Георги Василев?
- Да кажа, че са много, ще ви излъжа. Имам приятели, които съм ги оценил във времето и затова все още поддържам отношения с тях. Познати много, приятели по-малко.
Като хвърлите поглед назад към тези 70 години, доволен ли сте от начина, по който се е стекъл животът ви и в частност кариерата?
- Ако кажа, че съм максимално доволен и че не съжалявам за нищо - ще излъжа. Имало е неща, които е можело да направя по друг начин, да постигна повече. Ако има нещо, което ме е карало да съм недоволен, това е българският манталитет. Когато един човек върви мощно нагоре и успехът го води, в един момент намираш много повече врагове и хора, които те спъват и ти пречат да вървиш. За съжаление аз попаднах в една такава въртележка в моя живот. Опитаха се да използват и моя личен живот, да поставят моите футболни разбирания на всеослушание. Говоря за това, колко защитен футбол са играли моите тимове, нещо, което сега всички големи отбори го правят. За пример ще дам европейския шампион Португалия и Атлетико Мадрид. По онова време всеки определяше за странен факта, че карах един нападател да участва пълноценно и в двете фази на играта или един защитник да го караш да бъде агресивен, да се включва в предни позиции, да изнася топката. Приемаха го като страх от моя страна. А аз във футбола никога не съм изпитвал страх. Изпитвал съм респект, уважение към противника. Но на някои хора така мм беше изгодно да разсъждават. Пътят ми не е бил постоянно осеян с успехи. Имал съм и доста моменти на неудовлетвореност, на непостигнатост. Невинаги класата и възможностите на това, с което съм работил, са отговаряли на моите претенции и амбиции.
Титлата с Етър през 1991 година ли е върхът за вас или след това тези с Левски или ЦСКА?
- Това е много важно и искам да го уточня. За мен сърцето ми винаги ще си остане в Етър. За разлика от някои треньори, които като сменят отборите, и всички изведнъж стават на сърцето им. Явно става въпрос за някаква органическа метаморфоза - появяват се хора с по няколко сърца. Сърцето си дал на този отбор, на онзи, на трети... Където и да съм работил, аз съм заявявал, че преди всичко съм от Етър. Това е. И никога не съм го крил. Но професионализмът винаги е бил на първо място и съм останал коректен с всеки отбор, с който съм работил.
Мачовете с Рейнджърс ли са най-паметните във вашата треньорска кариера?
- Аз имам над 20 мача в Европа. Сега отборите се задъхват да влязат в Лига Европа, и то при положение че има толкова много квалификации и тимове, които участват. Тогава играхме с Рейнджърс и следващия противник - Вердер, ако го бяхме победили, влизахме във финалната фаза на Шампионската лига. Но тя беше от 8 отбора - две групи по 4 тима. И който спечелеше сблъсъка с Вердер, влизаше в една от двете финални четворки. Сега участват 32 отбора в групите и като започнат да правят оценки колко голямо постижение е влизането в Шампионската лига, чак ми е смешно. Да, някой ще каже, че тогава нямаше толкова много отбори, но ги нямаше тези от Македония, Словения, Словакия, Естония, Литва, Азербайджан, Молдова... Най-удовлетворен от това, което съм направил, съм бил в Унион Берлин. Там хората не са със задни мисли и оценяваха реално постигнатото. Защото у нас с всеки отбор, с който ставах шампион или носител на купата, винаги беше поставяно под общ знаменател - уредиха му първенството, купиха му мачовете. Излиза, че четирите шампионски титли (б.а. -1 с Етър, 2 с Левски, 1 с ЦСКА) и трите купи на България съм ги взимал благодарение на уреждането и купуването, под масата. В Берлин такова нещо нямаше. Там никой не е поставял под съмнение успехите ми. И това ме правеше наистина щастлив и оценен по достойнство. В Унион действително се чувствах треньор. С пълните му ангажименти, уважение и оценка.
Връщате ли се често към мачовете на ЦСКА със Стяуа за Шампионската лига през 1997 година?
- В живота и в частност във футбола е много важно да имаш късмет. Мачовете със Стяуа бяха удобен момент ЦСКА да продължи напред, въпреки че след това ни чакаше Пари Сен Жермен. Но мисълта ми е, че мачът вървеше така, че имахме всички шансове да го спечелим. Говоря за двубоя в Букурещ,. Този мач още ми е като съвсем ясен спомен в главата. И през нощта да ме събудиш, пак ще ти го разкажа целия. В един момент, когато ние повеждаме с 3:1 и гонят човек от Стяуа, полузащитник, който наскоро бяха привлекли от Динамо Букурещ (б.а. - Матей), аз предупредих всички да внимават, че съдията, който беше германец (б.а. -Круг), ще бъде много стриктен и внимателен. Тогава Нанков направи в центъра ненужен и безсмислен фаул, което даде основание на рефера да му покаже втори жълт картон и да го изгони. И така Нанков от герой, защото вкара два гола, се превърна в лошия човек. После се разби цялата защита и стана 3:3. Всички в ЦСКА обаче се радваха след мача, защото резултатът бе добър за чужд терен, но аз бях убеден вътрешно, че сблъсъкът сме го загубили още в Букурещ. Стяуа тогава бяха много голяма класа. Предишната година играха в групите. Така остана голямото впечатление от неуспеха. После знаете какви перипетии изживях в ЦСКА.
Съжалявате ли, че не успяхте да водите националния отбор?
- В един момент ме е блазнела тази мисъл - селекционер на националния отбор, най-върховната изява. Но после взе да ми става смешно, защото много често ме спрягаха, но знаех, че никога няма да стане. Въпреки че е имало шанс в периода на Ларгов и Иван Славков, но все на финалната права не ми стигаше нещо.