Петък, 13 ноември, някъде след 22 часа българско бреме на стадиона в Сен Дени се чу оглушителен тътен. Чуха го и милионите пред тв екраните, топката бе в краката на Евра някъде около центъра на терена, когато проехтя взривът. Играчите се стреснаха, но продължиха със своето задължение или удоволствие, който както иска да го разбира.
Бяхме много близо до нещо, което нямаше да бъде само акт на война, както се изразява политически правилно френският президент Оланд, а реално вероломно начало на
план Барбароса срещу
на цялото човечество. Защото, ако опасаният с експлозиви терорист се бе взривил на стадиона, каквато явно му е била целта, футболът вече никога нямаше да бъде същият. Дали е чудо, дали защото вездесъщият наш покровител го осуети, или просто защото един сириец-контрольор на име Заур попречи това да се случи, футболът оцеля и този път. Но съвсем не е ясно дали това няма да бъде последният случай, в който съдбата се намесва, за да предотврати една гибелна предопределеност.
Стадионът, на който се игра финалът между франция и Бразилия от световното първенство през 1998 година, можеше да се превърне в лобно място на стотици, а защо не и на хиляди. И тогава вече щяхме да имаме трета световна война. Началото на която виси буквално на косъм. Защото тези неща се очакваха и за олимпиадата в Лондон, и за световното в Бразилия, и за игрите в Сочи. Тези събития направиха така, че Ан-жи и Алания да играят в Москва, а не в Чечня и Осетия. Сега ще се трепери за следващото лято в Рио. А европейското първенство във франция може и въобще да не се проведе, формулата мачовете да се играят по цяла Европа спокойно може да бъде въведена четири години по-рано. А може и датата, и часът на мачовете да се пази до последно в тайна, за да не се даде възможност за подготовка на терористите. А може и въобще да се спре провеждането на спортни състезания. Вече всичко може, след като я докарахме дотук!
Нещата отидоха много далеч
Близо 70 години спортът и в частност футболът бяха единствените места, на които момчета и момичета от цял свят воюваха в честна битка. Побеждаваха и губеха, нациите им излизаха на първо място по медали или оставаха втори. И това беше чудесно, защото никой не загиваше, а спортното благородство между победен и загубил бе един чудесен пример за всички хора по света. Въобще избиването на всякакви комплекси за величие чрез спорта се оказа един уникален отдушник. Някой може би реши, че всички тези бойни полета на спортните съперничества трябва да се превърнат в реални такива. Не места за радост и въодушевление, а покрити с кръв батални полета.
Страшно е само да си представим какво щеще да представлява днес светът с едни други кадри от "Стад дьо Франс". Настъпиха ли времената на всеобщия, неописуем и всепоглъщащ страх? Обхвана ли мрак цялата земна повърхност? Лесно е да се каже, че страхът няма да ни победи, но е трудно да останеш същият, когато по улиците на Града на светлината се води война и беззащитни хора биват убити. И тези, които го правят, имат своите аргументи, напълно неразбираеми за останалите. Те също имат някаква своя правда, в която обаче животът на ближния няма никаква стойност. Да убиваш непознат човек, който нищо не ти е направил и който дори може да е живял в същия неуютен блок от 17-и район на Париж, определено не е разбираемо. Те не убиват крале, президенти или премиери, те разкъсват обикновени хора, без дори да знаят каква религия изповядват. Защото на футболен мач никой не те пита християнин или мюсюлманин си? И този опит за масово убийство дори не влиза в графата отмъщение. Какво следва?
Ситуацията напомня на лятото на 45-а
когато американският президент Хари Труман взе решението да бъдат бомбардирани с атомни бомби два японски града. От позицията на последните 70 мирни години всеки човек с нормално мислене осъжда този акт. На нас обаче ни убягват причините и обстоятелствата, вторачили сме се само в последиците. И тогава, и сега срещу цивилизацията се бяха изправили едни нецивилизовани индивиди. Тези опасани с взрив колани не са нещо по-различно от японските самолети с камикадзета вътре в тях. Една лента на главата с червено кръгче по средата е останала като символ на това варварство. Сега големите световни лидери отново трябва да отговорят подобаващо. Отново като Хари Труман те стоят в кабинетите си и умуват как да спрат войната, преди тя да е започнала в същинската си част. Атомната бомба определено не е вариант, бомбите над ИДИЛ също не носят крайно решение. Атентаторите са учили във френски училища, където са били възпитавани с идеите на Волтер, Монтескъо, Русо. Учителите са им преподавали Балзак, Зола, Молиер. Всички те знаят прекрасно текста на "Марсилезата". И въпреки цялото очарование на Франция те убиват с фанатично настървление.
Жестоката истина е, че увлечен в потреблението на технологии светът се е отдалечил от своята духовна същност. И различните хора вече не могат да се разберат по човешки с думи и с емпатия. Тогава идва ред на силата. Някой като Хари Труман ще трябва да измисли степента на силата, но каквото и да стане в следващите години, демокрацията и свободата винаги ще бъдат застрашени. Най-малкото няма да бъдат същите. А това е удар не срещу мъртвите, а срещу живите! Това пък доказва, че атентатът е срещу всеки от нас!
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"
