„Трифон, Трифон, Трифон Иванов, Трифон е със номер 3”… Така беше онази култова песен на Каналето от едно време, нали? Която възпява Туньо и се подчертава, че съдията е… всички знаем какъв е той. Днес тя звучи някак си тъжно. Тъжно, но гордо. Защото тя възпя едно огромно сърце, което спря да бие завинаги. Трифон завинаги ще си остане нашият, български, истински, железен номер 3. Дори там горе, на небето, ако се играе футбол (а би трябвало, все пак говорим за някакъв Рай), Трифон със сигурност ще е сред титулярите и с капитанската лента.
Тъжно беше и времето на черния 13-и февруари. Мрачно, дъждовно, студено… Онази дойде както обикновено – без да пита, и го взе. Също без да пита. За огромно съжаление нищо не може да се направи. Абсолютно нищо. Освен да се преклоним пред паметта на Трифон Иванов, да си спомним колко огромен футболист наистина беше и да си дадем сметка, че такива „вече не ги правят”. Нямаме такъв сърцат защитник, който като опълченец е готов на всичко за отбора си, за победата. И точно тук е грозната ирония – най-всеотдайния, най-борбения точно сърцето да го предаде…
Всички искаме силен национален отбор, всички искаме така наречените „лъвове” да не треперят до последно в квалификациите, а да се класират за европейски или световни първенства. За целта обаче се иска нещо наистина много просто – игра, сърцата игра до последно за България. Точно както го правеха момчетата от „Пеневата чета” преди време. Точно както го правеше Туньо на зеления килим. Истина е, че професионалните футболистите трябва да са модели на подражание на подрастващите играчи, да им показват, че всичко на терена се постига единствено и само с игра и с нищо друго. С желание за победа и нищо друго. С много труд, тренировки и раздаване, и нищо друго. Към кого да погледнат днешните младежи…? Няма да изброявам имена, за да няма накърнени егота. Само ще спомена, че един нападател е по-известен с това, че казва на жените в живота си „малко коте”, а не с головете си.
„Трифон, Трифон, Трифон капитан на пиратски екипаж. С Трифон, с Трифон, с Трифон купата вземаме на абордаж…” Така продължава вече споменатата песен на Каналето. Лайтмотивът за съдията запазва закачливия си характер. Трифон ще ни липсва. На всички. Едва на 50 години той напусна нашия, изпълнен с футболни копнежи, свят. Неговата сърцата игра никога няма да бъде забравена. Големите стават наистина големи, когато споменът за тях никога няма да избледнее. Няма да правя анализ на настоящото състояние на българския футбол като цяло, защото… има ли смисъл да се прави всъщност? Вече няма такива имена, заради които това си струва. За съжаление.
„Загубих приятел, а футболът ни един голям мъж!”, това сподели друга легенда на родния ни футбол, който няма аналог в момента – Красимир Балъков.
„Напусна ни една истинска легенда на българския футбол”, съпричастен бе и последният истински капитан на България Стилиян Петров.
„Със смъртта му си отива и немалка част от онази искрица на непримиримост и мъжкарство, с което бе белязана епохата на „Пеневата чета”, с тези слова привържениците на ЦСКА от „Офанзива” се простиха с Туньо. И още, и още се сбогуваха по свой начин с Трифон Иванов. Той събуди онова като че ли задрямало чувство за футболна гордост, а из социалните мрежи феновете споделяха видеата с головете му срещу Русия и Уелс.
Смъртта на Трифон ни напомни, че сме го можели. Но нека не цъкаме с език ида си казваме „ех едно време какво беше…”. Каквото е било, било е. Сега не е такова. Към настоящите и бъдещи национали, които ще бъдат част от квалификациите за световното през 2018 г., имам само една единствена молба – играйте, мама му стара, за него! Играйте поне с една мъничка частица от огромната му страст и класирайте България. За него! За Трифон Иванов!
„Трифон, Трифон, Трифон Иванов, Трифон е със номер 3”… Почивай в мир, Туньо! А ние ще продължаваме да се надяваме…
Виктор Иванов, Novsport.com
