Левски - дом без свои деца

Най-големите в историята на Левски са българи. Най-обичаните са българи. Няма как в този клуб Гара Дембеле, Далибор Драгич или Лусио Вагнер да бъде почитан, колкото Георги Аспарухов, Божидар Искренов или Ди­митър Иванков. Ясно е, кол­кото и да няма открита мерна единица за любов. А и наши­те просто са по-големи, на­ли? И никакви мегаселекции никога няма да променят то­ва. Обичта се предава от съ­рце на сърце и днес всеки малчуган обича Гунди или Гиби повече от Гара, или кой да е легионер. Вовек ще е така. Влязло е в ДНК-то на клуба.

Нека Лео Меси е най-го­лям и обичан в Барса или Алфредо ди Стефано - за Реал (Мадрид). Тук не е та­ка. И никога само футболна класа не ни стига за безмер­на любов. Да, радваме се и на чуждото, щом стане наше, но е само почтена радост към доведено дете. За добро или зло, различно усещаме свое­то. По-спонтанно. Съвсем че­сто - без да се сетим да вклю­чим разум или обективни критерии. У човека любовта винаги надвива преценката, стига да я има истински.

За 89 години в „синьо" са играли 81 чужденци.

В последната петилетка Левски взе най-много бра­зилци, португалци и холанд­ци - по 4-ма. В последната петилетка в Левски не е на­ложен собствен юноша.

В „синия" тим днес твърди титуляри са двама „сини" юноши. Владимир Гаджев обаче още 16-годишен из­бяга към Гър­ция и бе вър­нат на 22. Не е отгледан из­цяло на „Герена”. Не е минал плавно по родните му стъпала. Той е завърнал се блуден син.

Станислав Ангелов (34 г.) пък още като юноша избяга към ЦСКА, после през 2001 г. от „Армията" избяга към Левски, а през 2007 г. избя­га от „Герена" към Германия, докато сега се върна. Той е юноша - сериен беглец.

Често играе и Христо Йовов, който обаче гони 35. И на 19 години бе натирен с етикет „леке". Върнаха го на 27 г., после ходи по чужбина, а от 2009 г. отново е в Лев­ски.

Само още един „син" син има мач в „А" група през се- зона - едва 16-годишният Антонио Вутов е с 13 минути. Той още не е бягал, нито е гонен, може би защото е малък. Но 17-годишните Радослав и Бо­рислав Цоне­ви - другите двама от триото невръстни суперталанти, ве­че пробваха да изчезнат. Но не си намериха добър отбор и се върнаха. Поотраснаха близнаците и пробваха лю­бимия спорт на „сините" юноши - бягане без особени препятствия.

В титулярния състав на на­ционалния отбор през 2012 г. изпъкват 5 чеда на „Гере­на" - Николай Михайлов, Ивелин Попов, Владимир Га­джев, Йордан и Веселин Ми­неви. Всичките петима напуснаха „Герена", преди да навършат 20 г. - избягали, прогонени или продадени. После Гаджев и Веско се върнаха, докато за Минев м. г. се оказа че не става за „син" титуляр, колкото и да става за национален. Други­те трима не белязаха Лев­ски с особено клеймо.

Ражда школата, ражда, съвсем не е лоша. Дори е най-добрата, ако се съди по състава на Любослав Пенев. Обаче... Обаче в отбора все няма място за свои. Така е и сега.

Намалява и клубната „квота" за българи. През настоя­щия сезон в синьо играха деветима чужденци. Често 6-7 бяха титу­ляри.

Измъчи се клубът от 3 го­дини без купа. Днес е в чело­то. Но народът пак не ще да пълни стадиона. Някак не се усеща вдъхновение. Не е са­мо заради липсата на стил у отбора, красота или биеща на очи класа. Нека игра да няма, не всеки умее да меч­тае или действа като Станимир Стоилов. Точки има. Но няма свое. Онази необясни­ма искрица магия за хора, за които „Левски" е в тях и те са в „Левски". Това е разликата между проза и поезия. Професионализмът няма да за­мени вдъхновението при влюбените в синьото. Нито чужденецът - нашето мом­че. За добро или зло, по-естествено е да хукнем в дъжда да ку­пим подарък на своето по кръв чедо, отколкото на до­веденото. Или хукваме в дъжда към стадион. Дори да стане 100 процента евро­пейски, Левски винаги ще е Левски. Клуб с ДНК, при което няма как пришълец да засити вакуума от любов. Няма значение какво точно прави и на какъв пост е. Левски се обезличава. Губи идентичност.

А и на важен пост няма чедо на „Герена". „Син" син личи чак на ниво помощник-треньор. А треньорът Илиан Илиев игра 4 години и половина в „Левски", но нито е свой юно­ша, нито е левскар. И е автор на фразата: „Аз не съм от Левски, аз съм от Варна."

А в състава? Бижутера и Пелето скоро ще спрат с играта. На Гаджев му е (без)крайно време за транс­фер. Вутов и Цоневи имат та­лант, но - още далеч от класа за титуляр. А и кой ги знае кога ще забегнат.

И? Хей, представяте ли си Левски без капка синьо?!

„Герена" винаги е ражда­ла деца. Но навремето и от­глеждаше. Днес напомня България, на която е футбо­лен символ. Страната ражда кадърни деца, които бягат. И след две десетилетия е въз­можно българите да бъдем малцинство тук. Защото сме превърнали родината в бре­ме за чедата си.

Млад мъж каза на тумба от пет- десетгодишни: „Махай­те се, деца, махайте се от тази държава, за да не се возите в такъв гаден авто­бус." Нима и Левски става гаден автобус? И нима професионалисти е възможно да заменят родното? Нима обичта за една заплата е обич? Помните ли как пла­чеха мъжагата Иванков и стоманеният Топузаков след провали? Те не плаче­ха просто от обида или за­сегната чест, а скърбяха съ­рцата им. Колцина плакаха в Сараево?...

Никакви цивилизационни рефлекси не оправдават -колкото и да обясняват -обезличаването на децата, във или вън от футбола. Ако сърцата на малките са сле­пи, ако душите им стават пластмасови, ако обичат чалгата повече от музиката или САЩ - повече от Бълга­рия, то си е продукт на сре­дата. Средата, създадена най-вече от предходните по­не две поколения. И си стру­ва битката за всяко островче надежда. Дори да е някакъв си футбол.

Няма родител, който да е достатъчно щастлив само от общуване по скайп с детето, колкото и то да е добре „там". Ей така и Левски никога ня­ма да бъде достатъчно щаст­лив без свое. А вероятно - и печеливш. Защото Сарае­во" и Мура играха срещу Левски и ЦСКА без нито един футбо­лист извън Балканите. Балканският модел е на­шият, не Реал (Ма­дрид).

Твърде е възможно „Лев­ски" да стане шампион. А за­що не и носител на купата.