Как България премести рая на изток

Успехът на националите на Мондиал'94 в САЩ има отзвук в целия свят и кара милиони да симпатизират на Пеневата чета.

Един от мнозината, запленени от българската приказка, е сръбския спортен историк и журналист Драган Стоич.

Сътрудник на местните сайтове exyufudbal.in.rs и mozzartsport.com, той описва своите спомени от лудото американско лято, използвайки като повод 50-годишният юбилей на двама от неговите герои – Илиян Киряков и Емил Костадинов.

За българите по това време не знаех много – в училище учихме как са се били често срещу сърбите в най-новата ни история. Те са победили войската на крал Милан Обренович през 1885 г., а ние тях във Втората балканска (б.р. - Междусъюзническата) и двете световни войни. След това са искали да ни съединят в проекта за федерация между Югославия и България от първите години след Втората световна.

Всичко това изглеждаше нерационално и необяснимо за едно 15-годишно момче. Дели ни само една ограда, а ние се караме със съседите. След това се помирим, разрушаваме оградата и живеем като братя. После идва ново поколение и всичко започва отначало. Кръг, очертан сякаш с невидима химикалка.

Докато отвъд Океана през 1994 г. Ромарио и Бебето танцуваха самба, ние в Сърбия можехме само да ядем банани от градината на Ромарио. Ако, разбира се, бабите навреме бяха отишли до пазара или магазина, тъй като санкциите, които ни бяха наложени, изяждаха всички нас. Пикси Стойкович, Деян Савичевич и останалите не можеха да демонстрират нашия футболен фолклор. ООН и ФИФА не ни дадоха зелена светлина. Обясниха ни, че става въпрос за „Велика сила“, а по това време си мислех, че единствената такава сила е Всевишния!

Бях в заблуда. Детска наивност, нищо друго. Утешавахме се като попълвахме албуми с главните актьори на световното в САЩ-94. Дори „Панини“ ни бяха обърнали гръб, и заради това имахме някакви сурогати. Това е като да нямате шоколад „Милка“ и да се задоволите с някакъв си там... И да си облизвате пръстите, мечтаейки си за опаковката с лилавата крава.

Всички в Сърбия тогава подкрепяха Бразилия, тъй като ние се водим „европейските бразилци“ - във футболно отношение, разбира се. За Бога, нямаме Копакабана или карнавал в Рио, за да сме истински такива. Няма значение, те са нас и ние сме тях, когато става въпрос за тази игра. 

Точно така! Впрочем, аз не съм „всички“, а баща ми каза, че българите (и румънците) по всичко са най-близко до нас, и трябва да ги подкрепим на това световно. Тук е Христо, на когото кумува Мирослав Илич, а ние казваме, че кумът не е копче да го махнеш. Послушах баща си и от този момент се заметнах около врата с въображаем шал с надпис „Go, Bulgaria!“ Когато нигерийците отнесоха нашите фаворити, ние си помислихме „Леле, как сърбите и черногорците щяха да „отстрелят“ африканските орли!”, ако играеха в САЩ. Вече започнах да се съмнявам в причините за моите симпатии и решение да подаря фенското си сърце на славянските братя. Гърците предварително ги отписах и затова убедителната победа на България срещу тях във втория мач я приех като нещо нормално – като закуска в девет часа сутринта или десерт след обяд.

Разликата е, че обедното меню на българите след това вече включваше и великата Аржентина.

Спомням си като първата целувка ситуацията, при която насред второто полувреме на мача с „гаучосите” се изгуби сигнала на телевизора в моята стая. Останаха само онези фамозни точици, от които имаше може би милион по екрана. Беше нощ, а след няколко часа родителите ми трябваше да тръгнат за работа. „Не ме интересува“, казах си и нахълтах в стаята им като НЛО, навлязло в земната орбита. На техния телевизор всичко се вижда. Още картината не се беше изяснила съвсем, а аз вече поглеждах на табелката, на която трябваше да бъде изписан резултата. Потърках очи и се загледах в екрана – там пишеше, че България води! Майка ми и баща ми недоволстваха, искаха да си отида в стаята, но аз не ги слушах – само очаквах да чуя гласа на коментатора, който ще каже името на голмайстора. „Христо Стоичков“, каза той. Кум, братко, майстор!

Накрая Наско Сираков подсети за гола си срещу Италия в Мексико през 1986 г. Човекът изплагиатства сам себе си.

Така, след като нашите от Сърбия не стигнаха и до първи кръг, моите от България вече бяха на осминафинал, където „кактусите“ от Мексико чакаха да ги прободат. По нашата телевизия в хода на целия турнир се говореше за бразилците, за техните виртуозни отигравания, за люлката на Бебето, за бравурата на Ромарио и за засуканите ръкави на Тафарел. Ядосан съм, тъй като не чувам поне дума за моите. Дори автора на 5 гола за Русия срещу Камерун Олег Саленко почти не се споменаваше. По това време се смяташе, че Русия е предала Сърбия, а такива неща тук не се прощават!

Като малки гледахме с интерес анимацията за един мексиканец - Спиди Гонзалес, който бе сред любимите ни герои. Неговите сънародници не ми бяха никак симпатични и, Боже мой, когато при 1:1 след продължения се стигна до дузпи, вече треперех като лист. Слушал бях, че дузпите са като лотария, а символът на тази игра е седмицата. Аз обаче вярвах на осмицата – на Стоичков. Тъй като героят на мача бе Михайлов, радостта ми бе още по-голяма, тъй като най-добрият ми приятел носеше името на българския вратар. Единствената разлика между Борислав Михайлов и Борислав Попович бе, че последния не бе футболно настроен – обичаше да защитава някого при спор, а не футболната врата.

И така, дойде четвъртфиналът, а там бяха немците. Дядо ми беше напрегнат, сякаш самия той е участник в мача. Бил се е старецът срещу швабите във войната, току виж още веднъж ги победи. Включи се и бай Петър, негов набор, съсед от нашата улица. Той ме убеждаваше да не подкрепям българите. Техните са от Тимошко и според него сме имали жестока борба с тях.

Скочих засегнат. Мълчи, изкуфял дъртако, знам, че българите са добри! Как да не е така, след като в нашето село живее един техен сънародник – Симеон, добър човек. Щом той е добър, значи всички българи са такива.

Голът на Матеус от дузпа, с който Германия поведе, мина през мен като мълния. Мислих, че това е края на моите фаворити, но тогава баща ми каза – нищо не е приключило! Как да не е, помислих си, във футбола накрая винаги печелят немците?!

Така е, но балканските лъвове имаха своя Христос Спасител. Мирославовия кум, нашият кум, прати топката в мрежата на Илгнер. Господ, а след него кума - така са казали старите сърби. Този път в ролята на кума бе Лечков. Гола така и не видях, нещо ме притисна и ме напъна това, което не може да се отложи във времето. От вълнение, от какво друго може да бъде точно сега.

Чух само баща ми, който вика – гооол!

Върнах се обратно насред несвършената работа и видях как Йордан тичаше към аутлинията като Болт към финала. Водят моите. Водят нашите. Водим, тъй като отсреща виждам тези, които не са ни дали да играем. Българите отмъстиха за нас, ревнаха лъвовете от Родопите. Позлатиха себе си и нас. Те не искаха да предадат своите предци, които са се борили срещу паши и султани, и сега детронираха най-силните! Емир Кустурица имаше своята Аризонска мечта, а българските футболисти изживяха своя сън именно в Америка. Те не бяха „На изток от рая“, а преместиха рая на изток.