В сряда едно иначе обещаващо футболно поколение потъна безславно в черната дупка на миналото. Мартин Петров, Стилиян Петров и прехваленият Димитър Бербатов паднаха закономерно от Италия и слязоха от сцената.
Те са нашето живо доказателство, че от един талант може да се роди гений, но може и да завърши в кварталната кръчма при забравените и от Бога пияници. Нашите таланти пропиляха възможностите си. Още едно напълно изгубено поколение от: загубеняци. Нека сега младите се учат тях какво не бива да се прави във футбола.
А едно време тези бяха нашите големи надежди. Пазехме ги като рохки яйца и чакахме милионните им трансфери в Атлетико Мадрид, Манчестър Юнайтед и Астън Вила да донесат нещо хубаво освен в джобовете и в техния манталитет.
Уви, напразни надежди, излъгани трепети. Нашите национали прибраха парите на богатите клубове и решиха, че световните и европейските първенства не са по-важни за тях. Това провалено футболно поколение скоро ще бъде напълно забравено. Защото им липсва най-важното - смелостта и всеотдайността в битката за честта на България. Големите герои се раждат в големите битки, а такива нашите "национали" нямат. Футболът освен финтове е и доказване на ценностната система. За това е велик спорт. За футбола те си останаха наемници на този, който плати повече комисиона на техния агент. Легенда се става само с голове като този на Лечков срещу великата Германия и със Златната топка на Стоичков в Европа и на САЩ' 94. Дузпите, които Боби Михайлов спаси срещу Мексико, и великият гол на Емо Костадинов в последната минута на "Парк де пренс" ще се помнят цял живот от запалянковците.
Късите финтове на Берба през уикендите на "Олд Трафорд" се помнят : до следващата събота. Да. Тъжно, но факт. Голям се става само на голямо първенство, а такива са тези през четири години. Нашето загубено поколение изигра само едно такова през 2004 година на европейското в Португалия, което ще се запомни с трите загуби и един резултат 0:5.
Пак няма да играем на световно първенство. За трети път пропускаме мондиала. От дванадесет години не сме част от световния футболен елит. Защо? Нали това отиващо си поколение беше уж много талантливо и щеше да върне блясъка от незабравимото американско лято. Снощи гледах тъжния им край в Торино. На всички ни беше ясно, че Италия няма да ни прости и ще вземе своето. Някакви натегачи обаче дърдореха дни наред, че можем да направим чудото. Нали при нас играе Бербатов и дори световните шампиони "нерадзурите" нямат толкова скъп и прехвален футболист. Всичко свърши прекалено бързо. Стилиян Петров, първият български капитан в топ 6 на Анлийската висша лига, сякаш единствен осъзнаваше, че това е краят и правеше отчаян опит да промени безмилостния ход на съдбата. Напълно сам нямаше как да успее. На останалите не им пукаше. Късно е. Вече са много богати и прекалено разглезени. Те никога повече няма да бъдат един отбор.
Имаха големи шансове, но ги пропиляха. Имаха голям талант, но не постигнаха успехи и никой няма да ги помни. Всъщност те така и не станаха отбор. Въпреки че смениха няколко треньори, никой не успя да направи от тях едно цяло. Дали е случайно, че нашите трийсетгодишни таланти в залеза на своите звездни кариери не постигнаха успехи и на клубно ниво? Достатъчно е да сравним само титлите на Христо Стоичков с тези на неговия "наследник" Димитър Бербатов, за да сравним разликата. На 26 години Камата беше голмайстор на световното първенство, носител на Шампионската лига, звездата на Барса, шампион на Испания и четвърти в света. Бербатов тази година, вече почти на трийсет, спечели единствената си шампионска титла, и то без да играе решаваща роля за тима си. Е, мамини синчета и стръв за манекенките, сбогом! Няма да ни липсвате и не ни е тъжно за вас, понеже не оставихте нищо след себе си.
