"Футболист на годината" в спиралата на девалвацията

В икономиката терминът „девал­вация" означава обезценява­не на националната валута спрямо чуждестранните. Във футбола е горе-долу същото - българският продукт девалвира и с всяка изминала годи­на се отдалечава все повече от международните стан­дарти на играта. И няма по-красноречив пример за това му състояние от традицион­ната анкета „футболист на годината", която ежегодно играе ролята на равносмет­ка за нивото на българския футбол. Очакванията към класацията намаляват с вся­ка изминала година, защото изводите от равносметка­та са все по-трагични.

А беше време, когато ан­кетата „футболист на годи­ната" даваше широко поле за коментари, спорове и дис­кусии извън футболния те­рен. Изборът съчетаваше де­бат за персоналните качества на играчите, за приноса им към успехите на клубния отбор, за ролята в национал­ния тим. Кавалери на звание­то през годините са най-изтъкнатите фигури на во­дещите отбори ЦСКА, Лев­ски, Славия, Локомотивите от София и Пловдив. В по-но­во време големите мачове и решаващите голове с нацио­налния екип натежаваха при избора измежду играчите със славни кариери във водещи европейски отбори. Привър­жениците пък очакваха с нетърпение публикуването на резултатите от анкета­та и следяха с интерес пер­соналните класации на журналистите, за да видят кой е надмогнал клубните си при­страстия и е гласувал обек­тивно и кой не го е направил. Изобщо класацията беше ед­но от големите събития във футболния календар. Защото не беше просто избор на един измежду успелите игра­чи през годината, а повод за равносметка, за дебат, за ко­ментари...

Днес въпросът не е за из­бора на определен играч, а дали изобщо да я има класацията, интересът към която вече клони към нулата. Аргумен­тите срещу нея са колкото много, толкова и смислени. Най-вече защото изборът на най-добър сред добрите играчи звучи по-скоро абсурд­но в последните години, в ко­ито българският футбол е раздиран от скандали и след дългата разходка по дъното вече сериозно задълба в ти­нята. Само в рамките на последните дванайсет месеца се случиха толкова сривове, срамни резултати и шумни скандали, че е трудно да да­дем отговор не на въпроса кой е най-добрият футбо­лист, а на този защо изобщо съществува българският футбол? Клубните ни отбо­ри отпаднаха от европей­ските турнири преди края на лятната ваканция с един­ствения принос - ново гео­графско откритие в лицето на Милсами. Три от отбори­те, които през последните години създаваха интрига и се опълчваха на хегемона Лудогорец, бяха извадени от А група с административни ре­шения и с признанието от институциите „правили сме компромиси за всички и по всяко време, но точно сега и точно за тези няма да го сторим". Провалът на на­ционалния отбор в квалифи­кации за голям форум вече е традиция и е трудно да бъде отбелязан като някакво осо­бено събитие за конкретна­та изминала година, в която за финалите на европейско­то се класираха Албания, Се­верна Ирландия и Исландия. Такава е равносметката не само за 2015-а, а за последно­то десетилетие, в което българският футбол се упра­влява от шайка чиновници, подчинени на задкулисни схе­ми.

Някак логично при тази картина на българския фут­бол анкетата „Футболист на годината" става все по-постна. В последните изда­ния изборът пада върху игра­чите, които са имали къс­мет навреме да подпишат с чуждестранен клуб и да се из­мъкнат от родното блато. Повечето от тях обаче към днешна дата не са във фоку­са на вниманието, защото са резерви в своите клубове. И това отново е аргумент в полза на критиците на анкетата. Достоверен ли е избо­рът в класацията, след като кариерите на последните четирима победители се сгромолясаха

или в най-добрия случай са в застой. Иван Иванов поне има извинение, след като се контузи и близо две години е извън терена. Какво обаче пречи на Георги Миланов да се раздели със статута си на резерва в ЦСКА Москва и кой е виновен, че Владо Стоянов тъпче на едно място в Раз­град повече от година след добрите изяви в евротурнирите за ведомствено-потомствения носител на при­за от 2011 г. коментарът е излишен...

На фона на отличените през последните четири го­дини изборът на Ивелин По­пов за футболист на 2015 г. все пак изглежда най-разумен от статистическа гледна точка. Той направи крачка напред в кариерата с тран­сфер в Спартак Москва и по­следвали силни игри и голове с червената фланелка. А и на практика е без конкуренция. От легионерите единствено Ивайло Чочев и Георги Мила­нов поддържат някакъв интерес върху себе си, но все още не са водещи фактори в клубовете си. В българското първенство пък всичко по-интересно се дължи на чужденците Асприля, Марселиньо, Вандерсон, Кешеру, Курьор... Въ­преки тези аргументи в съзна­нието на футболната обще­ственост Ивелин Попов все още е капитанът, върху кого­то тегнат съмнения за задку­лисни треньорски смени в на­ционалния отбор. Той все още е нападателят, който пропилява с лека ръка решаваща дуз­па по начин, който старши треньорът определя за „странен". Попов все още е символ на непукизма на новото поко­ление играчи, които след провал бързат към хотелската стая да удавят мъката с бу­тилка уиски и болкоуспокояващи, а не остават на терена за наказателна тренировка.

Такива са последните „фут­болисти на годината". По ирония на съдбата техните имена се нареждат до тези на легендите Иван Колев, Никола Котков, Георги Аспарухов, Ди­митър Пенев, Христо Бонев, Атанас Михайлов, Георги Ве­линов, Любослав Пенев, Хри­сто Стоичков, Красимир Балъ-ков. А и до по-съвременното трио Бербатов, Мартин и Стилиян Петрови, които бе­лежеха голове в европейски дербита, вдигаха титли и ку­пи в големи първенства и за последно класираха национал­ния отбор на голям форум. Иван Иванов, Миланов, Стоя­нов, Михайлов и Попов оста­ват в историята като носи­тели на отличие, останало мираж за любими на привържениците от различни поколе­ния играчи като Димитър Якимов, Петър Жеков, Георги Денев, Георги Соколов, Божидар Искренов и Наско Сираков. Кой ще е следващият, който ще впише името си пред тяхно­то? Някой измежду братя Миневи като утешителна награда в залеза на дългите им и славни кариери? Влади­мир Гаджев, евентуално за­ради успеха да си намери от­бор в чужбина? Славчо Шоко-ларов, заради звучното му име? Не е смешно, тъжно е, че критериите за победа в анкетата стават все по-ни­ски. А с това въпросът за смисъла от настоящата кла­сация придобива все по-логи­чен отговор.

Стоян ГЕНОВ, PR агенция КОТА