Вчера гръмна новината, че девет от десетте най-успешни държави в щангите може да бъдат изхвърлени от участие на световното първенство в Анахайм тази година заради многократни нарушения на антидопинговите правила.
Сред замесените са Китай, Русия и Казахстан. Провинилите се имат между 3 и 10 случая на уличени в употреба на стимуланти състезатели.
Изненадата е, че този път ние не фигурираме в списъка на грешниците, тъй като свикнахме да отнасяме наказания и глоби под път и над път. Ясно е, че независимо какви и колко успехи имаме в този спорт, България е прекалено малка и лесно може да бъде запратена в ъгъла. Сега обаче е различно. Ще трябва да се произнесе присъда срещу огромни нации, които харчат милиони именно, за да не бъдат хванати.
Шефът на щангите Томаш Аян сигурно не е спал откакто е научил новината и умува как да спаси положението. Ами сега, г-н Аян? Наказанията са неизбежни, но ще приложите ли цялата строгост на правилника, както беше в случая с България, или ще замазвате положението? Да, че при нас става дума за рецидив в особено тежка форма, спор няма. Но престъпникът си е престъпник и си пише: за това - толкова, за онова - толкова и т.н.
Избухването на поредния допинг скандал в тежката атлетика, ни връща и на един друг спор - не е ли най-добре да викаме попа и да опее щангите.
Какъв е смисълът да се мъчат повече и федерации, и състезатели. Те като че ли хвърлят повече енергия, в това да намерят верния препарат, който да бъде изчистен навреме, отколокото в чисто спортно-техническа подготовка. А след състезание не знаеш на кое място си реално, зщото може след месец, два, пет, година, или ти да изгърмиш и да върнеш медала, или от четвърти да се окаже, че си шампион.
Да не говорим, че спортът се изроди откакто и жени започнаха да вдигат, но това е друга тема.
Затова пътищата са два - или всички започват начисто и при първата грешка аут завинаги, което е много съмнително, че ще се случи, или да хлопват мандалото, та един път завинаги да се спре с лъжите.