Цанко Цветанов: Каквото и да постига националният отбор, винаги ще има оплюване - такова ни е мисленето

- Естествено. Не само че имах, но и бях убеден, че ще го сторим. Казвам го най-честно. Лесно е се­га от дистанцията на го­дините да се говори така, но това е истината. Кол­кото и шаблонно да е - няма футболист, който преди среща да не вярва в успеха и да се има за об­речен.

Какво ви каза Пената на полувремето. Спомняш ли си нещо по-интересно от известното

- Просто мина доста време и съм забравил. Категоричен съм обаче, че от минута на минута ние имахме по-голяма увереност, че в крайна сметка ще бием. И на по­лувремето бе така, защо­то онзи паметен вървеше равностойно, Франция с нищо не ни надиграваше. Проблемът им беше, че по едно време се задово­лиха с равния и тогава ние се възползвахме.

С кой играч си раз­мени фланелките след мача?

- С никого. Аз никога не съм имал щения да си сменям екипите с когото и да било. Може да звучи високопарно, но аз не съм имал идоли. Единствени­те два случая, когато си размених фланелките, бе по време на Световното в САЩ. Тогава от уваже­ние с Томас Бертолд си сменихме фланелките. Иначе аз в ценностната си система нямам потреб­ност да се мазня на няко­го и да се кланям.

Къде и как отпраз­нувахте успеха след сре­щата?

- Беше съвсем нор­мална вечеря в хотела. Е, имаше и наздравици, ко­ето е нормално, но нищо по-специално. Чувствах се много добре, защото доказахме, че не сме из­губено поколение, както медиите се опитваха да изкарат.

Ти имаше ли талис­ман, нещо, което задъл­жително правеше преди мач?

- Талисман не. Но знам, че всеки играч си има нещо, което прави преди двубой. Аз напри­мер първо си слагах ля­вата обувка, а после стъп­вах на терена първо с ле­вия крак.

Гледал ли си запис на мача, колко пъти?

- Николко. Гледал съм само гола на Емо в края, както и 1-2 репор­тажа след самата среща.

Връщал ли си се в Париж след великата нощ на "Парк де Пренс"?

- Да, много пъти съм бил след това в Париж, харесвам френската сто­лица. Но на самия стади­он не съм стъпвал.

И по онова време ли имаше негативизъм сре­щу футболистите?

- О, да. Не само че има­ше, но беше страшно. Об­виняваха ни, че сме без­дарни, че от нас нищо не става. Ако някой си мис­ли, че сегашното време е различно от тогавашното - бърка се жестоко. Нас тогава ни спаси само то­ва, че отидохме на един лагер в Германия, далеч от олелията в България. Иначе бяхме загубени. Отвсякъде към нас стро­еше негативизъм и недо­верие. Пак повтарям - българите сме си такива.

Защо този паметен мач доведе до революция във френския футбол и "петлите" в следващия цикъл спечелиха Мондиала, а България сякаш не успя да извлече макси­мума?

- Ще бъда съвсем иск­рен и ще ви кажа защо чрез една поговорка: "Умният човек се учи от грешките, само глупакът не го прави". В този ред на мисли е важно да се признае, че ние сме на­род от хора, които изди­гат омразата в култ, царе сме да унищожаваме пос­тигнатото и да не го за­читаме. Това ни е един от големите проблеми. Народопсихологията ни е такава, казвам го със съ­жаление. Освен това повтаряме едни и същи грешки до безкрай.

Какво ти е мнението около обсъждането на пожизнени пенсии, кои­то да бъдат отпуснати на вас, героите от САЩ 94?

- Ако хората ни уважа­ват, това е най-лесното да се стори. И тук не става въпрос за пари. В ника­къв случай. Става дума за признание и уважение. Декларирам пред вас, че ако се стигне до отпуска­нето на подобни пенсии -аз моята ще я давам за благотворителност.

Златко Янков: След победата скачахме като луди в басейна

Златко, какво чувс­твате, когато стане дума за 17 ноември 1993 г.?

- Само удовлетворе­ние. Това е един страхо­тен спомен.

Пазите ли запис на мача с Франция?

- Аз не съм от тези колекционери. Мисля, че имам някъде видео­касета, може би само с головете беше. Гледам основно по телевизията, когато показват архиви от мача. Но само голо­вете и по-интересните положения.

Имахте ли като футболист някакъв ри­туал? Направихте ли нещо специално преди онзи мач в Париж?

- Не, никога не съм имал така наречения ритуал. По-скоро гле­дам само да съм концен­триран, за да мога да из-пълня указанията на треньора. Същото бе и в онази вечер.

- Че трябва да спече­лим. Така бе и в онази нощ. Излязохме за побе­да и за радост я постиг­нахме.

Имахте ли някакво предчувствие на сут­ринта преди мача или пък пророчески сън?

- Не, нищо специал­но. Беше нормален ден. Знаех, че бе много важ­но да изпълня по най-добрия начин указания­та на треньора. Все пак бях в средата на терена.

Според вас голът в последната минута на Емо Костадинов плод са­мо на късмет ли е?

- Определено имаше и доза късмет. Но също та­ка трябва да отбележим, че французите направиха груба грешка в защита. Първо оставиха Любо да се обърне и да може да подаде прецизно. Плюс това защитниците може­ха да хванат по-добре Емо. Е, за радост не успя­ха и той вкара гола. Но като цяло играхме много дисциплинирано, така че не може да се каже, че по­бедата ни бе незаслуже­на.

С какво все пак ус­пяхте да пречупите Франция, и то на два пъ­ти в онези квалификации - единици, колектив или нещо друго?

- С българския дух! Но аз не бих казал, че наши­те играчи бяха по-слаби от техните. Може би като имена в световния футбол тогава ние не бяха толко­ва известни, но като ка­чество изобщо не отстъп­вахме.

Разменихте ли фла­нелките с някой от съпер­ниците?

- До, но не помня с ко­го. Пазех си фланелка дълго време, сигурно съм я подарил някъде.

Най-яркият ви спо­мен от празнуването в Париж?

- След като свърши ма­чът, се сещам, че скачах­ме като луди в някакъв басейн. Това се случи в съблекалнята. Радостта беше огромна. И как ина­че. После празнувахме по стаите на хотела си. Беше страхотно. Всички бяха усмихнати, щастливи. Бяхме на седмото небе. Това съм запомнил най-вече.

Споделяте ли идеята, че четвъртите в света заслужават държавни пенсии подобно на олимпийските медалисти?

- О, не мога да кажа. Каквото решат, това ще е. Аз няма да откажа, раз­бира се. Но и не претен­дирам.

Пазите ли нещо ма­териално, свързано с он­зи мач. Нещо от събле- калнята, сувенир, пода­рък от Париж?

- Не. Споменът ми е в главата.

Ходили ли сте след това в Париж на екс­курзия, може ли да се каже, че това е един от любимите ви градове?
- Не. Любимият ми град е Истанбул. Там хо­дя по-често. Все пак там съм играл. 

Интервюта на Димитър ПЕНЕВ и Стефан МАРКОВ, "Стандарт"