Абел Анисе бе гост в предаването „Нека говорят с Росен Петров" по bTV. В него той разказа доста любопитни подробности за живота си извън футбола и за детството си в Мадагаскар, които предлагаме на читателите на „Меридиан Мач".
- Абел, ще ни разкажеш ли нещо за семейството си и защо се казваш така?
- Фамилията, която нося, е доста сложна и където и да отида хората се затрудняват да я произнасят. При нас, в Мадагаскар, всеки носи собствена фамилия. Моят баща се казва Жан Омбер, аз съм Анисе Абел, а моите братя носят други имена. Не ни свързва обща фамилия. Идвам от многобройно семейство. Имам три сестри и четирима братя. Аз помагам на семейството си, защото съм единственият, който имаше желанието и възможността да напусне Мадагаскар. Всичките ми братя и сестри останаха в Мадагаскар, така че само аз съм в Европа. Ясно е, че всички разчитат на мен да им помагам финансово.
- С какво се занимават родителите ти?
- Всъщност, баща ми е ловец на крокодили. Когато бях малък, той отсъстваше по четири-пет месеца и въобще не го виждахме. Това е така, защото беше принуден да лови крокодили много далеч от мястото, където живеехме. Той не се връщаше вкъщи, докато не улови много крокодили. Ние с това се прехранвахме и от това печелехме пари. Благодарение на тях живеехме добре, защото продавахме кожата им, която е скъпа, и ядяхме месото им. Може да се каже, че оцеляхме благодарение на крокодилите. Крокодилското месо е много вкусно. По-хубаво е от пилешкото. Наистина трябва да го опитате, но не е лесно, защото е много скъпо. Един ден баща ми ми показа как се ловят крокодили. Имаше автомат Калашников, с който отстрелваше животните. Имаше и техника, при която завързваше месо към някое дърво. И когато крокодилът захапе стръвта, той се опитва да си тръгне с нея, но тя вече се е захванала в челюстта му и той стои там уловен.
- Как започна да се занимаваш с футбол?
- Не ме е страх от крокодили, защото съм ги пипал често като малък, но предпочетох да играя футбол. Това е спорт, който ме привлече още от малък и винаги ми е харесвал. За мен беше футболът, а за баща ми - крокодилите.
- Имаше ли шанс да играеш в родината си?
- В Мадагаскар футболът не е много популярен. Това е бедна страна и играчите нямат много голяма мотивация, но според мен в Мадагаскар има много добри футболисти.
- Кога успя да напуснеш островната страна?
-Аз имах късмета да дойда в Европа много малък. Още на 13 години бях в школата на френския Оксер. Това, което трябваше да направя, е да работя много здраво, за да стигна дотук.
- Какво мисли баща ти за желанието ти да станеш спортист?
- Баща ми много искаше да стана голям професионален играч. Сега, когато той почина, аз започнах да се грижа за семейството си и се стремя да направя колкото мога за тях.
- Как се озова в ЦСКА?
- Когато получих предложението от ЦСКА, въобще не се колебах. Защото това е голям клуб, за който бях чувал много. Идвайки тук, имах възможност да подпиша и с Левски, но избрах ЦСКА, защото това е наистина много голям клуб. Затова подписах с удоволствие. Това, което ми харесва в България, е, че животът не е много скъп и има много хубава атмосфера. Не ми харесват проявите на расизъм, които срещам по стадионите. Не е лесно да се преглътнат скандиранията, когато публиката ме обижда на расистка основа. Това наистина ме огорчава, защото всички ние сме преди всичко човешки същества.
- Кое е любимото ти нещо в България?
- В България научих нещо, което наистина ми харесва. Това е когато публиката започне да скандира: „Само ЦСКА! Само ЦСКА!".
