Щеше да е наистина изненадващо да няма повече елитни спортисти, които да се държат като разглезени деца. Запитайте се, скъпи читатели, какво щеше да се случи с вас на 19 или 20 години, ако буквално за една нощ се превърнете от някакво си неизвестно момче в прочут мултимилионер, преследван от феновете, медиите и жените. Нормално ще е (и пишещият тук не се изключва) момчето да си вирне главата, да се превърне в егоцентрик, суетен и самовлюбен, който за по-голямата част от населението е по-скоро смешен, отколкото будещ възхищение.
Освен ако момчето има късмета да е заобиколен от хора, способни да забележат опасността и да разберат, че поне за известно време е наложително да го подложат на строга диета на смирение. И да направят всичко възможно без непременно да отхвърлят крайната възможност да прибегнат до шамари, да го държат здраво стъпил на земята. Учудващо е, че мнозинството от тези феномени на световния спорт изглежда понасят известносттаи милионите: достатъчна твърдост. Особено в Испания. Би било много по-трудно да напиша тези думи в един вестник, примерно от Англия, защото най-известните местни футболисти не се радват на много добра репутация. Да кажеш, че Уейн Руни, Джон Тери, Ашли Коул или Рио Фърдинанд са грубияни, е общоизвестен факт, в чиято истинност никой не се съмнява. Обратно на това, футболистите от националния отбор на Испания създават впечатлението за свестни хора, като започнем с двамата съвсем пресни носители на приза Принц на Астурия Икер Касияс и Шави Ернандес. Което идва да покаже още веднъж, че фамилиарната солидарност е една от областите на живота, заедно футбола и туризма, в която Испания може да се конкурира с всеки.
Тъжното, за да използвам толкова модерната през тази седмица думичка, е когато обкръжението на спортиста не възпира егоизма, а го подхранва. И в резултат на това този персонаж не е пособен да разбере света, който го заобикаля, нито да разтълкува реакциите, които провокира у хората.
Като гледам сега Кристиано и кашата, в която се забъркал, си спомням за един разговор за Марадона, който проведох в един бар в Буенос Айрес преди години с Роберто Перфумо, бивш капитан на аржентинския национален отбор. По това време Марадона беше изключително зле затлъстял, на прага на смъртта, затворник на собствените си зависимости. Перфумо ми каза, че римският император Юлий Цезар винаги е имал един роб под ръка, който му казвал: "Помни, че не си Бог! Помни, че не си Бог!" Според Перфумо проблемът на Марадона бил, че още от ранна възраст и през останалата част от живота си, той е бил заобиколен с хора, които са му казвали точно обратното. "Помни, че си Бог! Помни, че си Бог!"
Тази съдба не е докоснала Роналдо. Проблемът е, че това безусловно обожествяване, което е получил Марадона, изглежда е точно това, което португалецът толкова страстно желае. След като отказа да отпразнува двата си гола срещу Гранада и след това обясни на медиите, че не го е направил, защото се чувствал "тъжен", Роналдо явно не се чувства достатъчно обичан от своя клуб Реал. Има нужда да го обожават повече. Иска да го обожават така, както го обожават хората от собственото му обкръжение. Само че какво се получи? Резултатът е, че сега е по-малко харесван от всякога.
Бил е зле съветван, или тези, които е трябвало да го съветват, не са го направили. Първо, не можеш да отидеш да говориш с Флорентино Перес, както Роналдо направил преди мача с Гранада, и да му натякваш тъгата си, при положение че Перес съвсем наскоро загуби жена си. Второ, не заявявай пред целия свят колко недоволен си от живота, когато печелиш заплата от десет милиона евро чисти на година, имаш многобройни фенове и не усещаш тежките последици от несигурността на една глобална икономическа криза. Роналдо се опита да се коригира, заявявайки два дни след избухването си, че проблемът не е в парите. Но щетата вече е нанесена. Както показа една анкета на вестник "Ас" тази седмица, мадридистите не гледат с добри очи на оплакванията на най-добрия си играч. Трудно е да се повярва, че това може да има положително влияние върху вече сложните отношения с някои от неговите съотборници в съблекалнята.
Хубаво и поучително е да направим едно сравнение с Рафаел Надал, който, като фен на Реал Мадрид, се възхищава на футболните качества на Роналдо. Надал е типичният пример за елитен спортист, чиято личност не е омерзена от успеха. Може да направи разликата между Рафа - световно известният гладиатор на кортовете, и Рафаел, както го наричат тези, които го познават цял живот. Човекът, който би продължил да си е съшият, със своите слаби и силни страни, дори и ако беше останал в родното си село Манакор, за да ръководи семейния бизнес с мебели. Както той самият обясни, много ясно разграничава това, което е направил, от това, което си е. Роналдо заяви миналата година, и то без никаква ирония, че му завиждат, защото бил "богат, красив и велик играч". Денят, в който Надал каже подобно нещо (което не би направил никога), ще го изхвърлят от вкъщи.
Благоразумието на Надал се дължи на средата, която го заобикаля. Когато е печелил турнири в детска възраст, неговото семейство му припомняло, че повечето от момчетата, които преди това са печелили същите трофеи, са прекрачили изведнъж от неизвестността към зрялата възраст; когато на 14 години момичета на неговата възраст се тълпели да искат автограф, родителите и сестра му се надсмивали; когато спечели Ролан Гарос и казал на баща си, че иска да си купи луксозна спортна кола, баща му отговорил: "Недей да харчиш." С професионалния му екип - агента му, пресаташето, фитнес инструктора и физиотерапевта му, отношенията са същите. Те са приятели, които си казват всичко, които се смеят един на друг.
Що се отнася до големия съперник на Надал - Роджър Федерер, самият Рафа и чичо му Тони, неговият треньор, са съвсем наясно, че Федерер притежава несравним вроден талант и че швейцарецът е най-добрият за всички времена. И точка.
Както треньорът, така и агентът на Роналдо обаче не пропускат възможност да му кажат каквото той иска да чуе: че е най-големият, че е най-добрият. И по-конкретно: че е по-добър от вечния си враг - Лионел Меси. Трудно е да се избегне изводът, че сегашната бъркотия, в
Тъжното, за да използвам толкова модерната през тази седмица думичка, е когато обкръжението на спортиста не възпира егоизма, а го подхранва. И в резултат на това този персонаж не е пособен да разбере света, който го заобикаля, нито да разтълкува реакциите, които провокира у хората.
Като гледам сега Кристиано и кашата, в която се забъркал, си спомням за един разговор за Марадона, който проведох в един бар в Буенос Айрес преди години с Роберто Перфумо, бивш капитан на аржентинския национален отбор. По това време Марадона беше изключително зле затлъстял, на прага на смъртта, затворник на собствените си зависимости. Перфумо ми каза, че римският император Юлий Цезар винаги е имал един роб под ръка, който му казвал: "Помни, че не си Бог! Помни, че не си Бог!" Според Перфумо проблемът на Марадона бил, че още от ранна възраст и през останалата част от живота си, той е бил заобиколен с хора, които са му казвали точно обратното. "Помни, че си Бог! Помни, че си Бог!"
Тази съдба не е докоснала Роналдо. Проблемът е, че това безусловно обожествяване, което е получил Марадона, изглежда е точно това, което португалецът толкова страстно желае. След като отказа да отпразнува двата си гола срещу Гранада и след това обясни на медиите, че не го е направил, защото се чувствал "тъжен", Роналдо явно не се чувства достатъчно обичан от своя клуб Реал. Има нужда да го обожават повече. Иска да го обожават така, както го обожават хората от собственото му обкръжение. Само че какво се получи? Резултатът е, че сега е по-малко харесван от всякога.
Бил е зле съветван, или тези, които е трябвало да го съветват, не са го направили. Първо, не можеш да отидеш да говориш с Флорентино Перес, както Роналдо направил преди мача с Гранада, и да му натякваш тъгата си, при положение че Перес съвсем наскоро загуби жена си. Второ, не заявявай пред целия свят колко недоволен си от живота, когато печелиш заплата от десет милиона евро чисти на година, имаш многобройни фенове и не усещаш тежките последици от несигурността на една глобална икономическа криза. Роналдо се опита да се коригира, заявявайки два дни след избухването си, че проблемът не е в парите. Но щетата вече е нанесена. Както показа една анкета на вестник "Ас" тази седмица, мадридистите не гледат с добри очи на оплакванията на най-добрия си играч. Трудно е да се повярва, че това може да има положително влияние върху вече сложните отношения с някои от неговите съотборници в съблекалнята.
Хубаво и поучително е да направим едно сравнение с Рафаел Надал, който, като фен на Реал Мадрид, се възхищава на футболните качества на Роналдо. Надал е типичният пример за елитен спортист, чиято личност не е омерзена от успеха. Може да направи разликата между Рафа - световно известният гладиатор на кортовете, и Рафаел, както го наричат тези, които го познават цял живот. Човекът, който би продължил да си е съшият, със своите слаби и силни страни, дори и ако беше останал в родното си село Манакор, за да ръководи семейния бизнес с мебели. Както той самият обясни, много ясно разграничава това, което е направил, от това, което си е. Роналдо заяви миналата година, и то без никаква ирония, че му завиждат, защото бил "богат, красив и велик играч". Денят, в който Надал каже подобно нещо (което не би направил никога), ще го изхвърлят от вкъщи.
Благоразумието на Надал се дължи на средата, която го заобикаля. Когато е печелил турнири в детска възраст, неговото семейство му припомняло, че повечето от момчетата, които преди това са печелили същите трофеи, са прекрачили изведнъж от неизвестността към зрялата възраст; когато на 14 години момичета на неговата възраст се тълпели да искат автограф, родителите и сестра му се надсмивали; когато спечели Ролан Гарос и казал на баща си, че иска да си купи луксозна спортна кола, баща му отговорил: "Недей да харчиш." С професионалния му екип - агента му, пресаташето, фитнес инструктора и физиотерапевта му, отношенията са същите. Те са приятели, които си казват всичко, които се смеят един на друг.
Що се отнася до големия съперник на Надал - Роджър Федерер, самият Рафа и чичо му Тони, неговият треньор, са съвсем наясно, че Федерер притежава несравним вроден талант и че швейцарецът е най-добрият за всички времена. И точка.
Както треньорът, така и агентът на Роналдо обаче не пропускат възможност да му кажат каквото той иска да чуе: че е най-големият, че е най-добрият. И по-конкретно: че е по-добър от вечния си враг - Лионел Меси. Трудно е да се избегне изводът, че сегашната бъркотия, в
която се забърка Роналдо, е вследствие на години на гняв и болка, виждайки как аржентинецът печели последните три Златни топки - най-голямата индивидуална награда във футбола.
Роналдо играе футбол все едно е тенисист, все едно се състезава в индивидуален спорт. Той, както и Надал, е една природна сила. С изключение на Меси никой друг не е отбелязвал толкова голове. За разлика от Меси той няма тази дарба да се включва хармонично с останалите в играта. Роналдо вижда само противниковата врата; Меси вижда противниковата врата и своите съотборници, разположени по целия терен.
Не е изненадващо тогава, че Роналдо толкова отчаяно иска тази година да триумфира както с отбора, така и на индивидуално ниво, да спечели Златната топка. Нито беше способен да скрие яда и разочарованието си, когато не спечели миналата седмица по-малко престижната награда за най-добър играч на Европа, която отиде в ръцете на Иниеста. Лицето му на сцената, видяно от милиони по целия свят, беше на човек, който се чувства жертва на ужасна несправедливост. Несправедливост, в която смята, че неговият клуб е бил съучастник. Серхио Рамос похвали тържествено в Туитър Иниеста за наградата. Мадридската преса също го направи, но по-лошото е, че тя, както и някои играчи на Реал Мадрид, са на мнение, че тазгодишната Златна топка трябва да иде при Икер Касияс, капитана на всесилната Испания. Треньорът на Реал Мадрид Моуриньо твърди, че Роналдо трябва да я спечели, но за огорчение на играча не всички в клуба са на това мнение.
Истинската горчилка за Роналдо е Меси, а противниковите фенове на Реал и Португалия знаят много добре това и се възползват от него, скандирайки името на аржентинеца всеки път, когато Роналдо докосне топката. Меси разяжда вътрешностите на Роналдо. Федерер на Надал - не. И тук се вижда разликата между испанеца и португалеца. Надал, приемайки, че Федерер е по-добър тенисист от него, живее в мир. Когато успее да го победи, чудесно. Имал е добър ден, дал е всичко от себе си и го е заслужил. Но този, който ще остане в историята като големия самороден талант, е Федерер.
Роналдо може и да съзнава с някаква далечна част на мозъка си какво мисли целият футболен свят с изключение на някои заслепени фенове на Реал, че Меси е по-добрият, по-завършеният, по-надареният от природата за колективния футбол. Но въпреки че дълбоко в себе си може и да го усеща, Кристиано е неспособен да се справи с това. Отрича, а от отрицанието, както всеки психолог знае, се раждат комплексите. Меси не е коренът на проблема, Меси е големият симптом на неговото нещастие.
Може би някъде сред обкръжението му ще се намери някой, който да се реши да му каже горчивата истина, за негово добро. Може би се търси лек за тази проява на нарцисизъм, която му носи толкова страдания. Или може би от милост и състрадание тези, които гласуват за Златната топка, ще облекчат неговите мъки макар и само за известно време. И ще му присъдят през декември наградата, която толкова страстно желае и която не може да се купи и с всичките пари на света. Междувременно поуката е много проста и не толкова оригинална: Парите не са гаранция за щастие; да си красив, известен и велик играч няма да те предпази като щит от тъгата.
Джон Карлин, "Ел Паис"
Роналдо играе футбол все едно е тенисист, все едно се състезава в индивидуален спорт. Той, както и Надал, е една природна сила. С изключение на Меси никой друг не е отбелязвал толкова голове. За разлика от Меси той няма тази дарба да се включва хармонично с останалите в играта. Роналдо вижда само противниковата врата; Меси вижда противниковата врата и своите съотборници, разположени по целия терен.
Не е изненадващо тогава, че Роналдо толкова отчаяно иска тази година да триумфира както с отбора, така и на индивидуално ниво, да спечели Златната топка. Нито беше способен да скрие яда и разочарованието си, когато не спечели миналата седмица по-малко престижната награда за най-добър играч на Европа, която отиде в ръцете на Иниеста. Лицето му на сцената, видяно от милиони по целия свят, беше на човек, който се чувства жертва на ужасна несправедливост. Несправедливост, в която смята, че неговият клуб е бил съучастник. Серхио Рамос похвали тържествено в Туитър Иниеста за наградата. Мадридската преса също го направи, но по-лошото е, че тя, както и някои играчи на Реал Мадрид, са на мнение, че тазгодишната Златна топка трябва да иде при Икер Касияс, капитана на всесилната Испания. Треньорът на Реал Мадрид Моуриньо твърди, че Роналдо трябва да я спечели, но за огорчение на играча не всички в клуба са на това мнение.
Истинската горчилка за Роналдо е Меси, а противниковите фенове на Реал и Португалия знаят много добре това и се възползват от него, скандирайки името на аржентинеца всеки път, когато Роналдо докосне топката. Меси разяжда вътрешностите на Роналдо. Федерер на Надал - не. И тук се вижда разликата между испанеца и португалеца. Надал, приемайки, че Федерер е по-добър тенисист от него, живее в мир. Когато успее да го победи, чудесно. Имал е добър ден, дал е всичко от себе си и го е заслужил. Но този, който ще остане в историята като големия самороден талант, е Федерер.
Роналдо може и да съзнава с някаква далечна част на мозъка си какво мисли целият футболен свят с изключение на някои заслепени фенове на Реал, че Меси е по-добрият, по-завършеният, по-надареният от природата за колективния футбол. Но въпреки че дълбоко в себе си може и да го усеща, Кристиано е неспособен да се справи с това. Отрича, а от отрицанието, както всеки психолог знае, се раждат комплексите. Меси не е коренът на проблема, Меси е големият симптом на неговото нещастие.
Може би някъде сред обкръжението му ще се намери някой, който да се реши да му каже горчивата истина, за негово добро. Може би се търси лек за тази проява на нарцисизъм, която му носи толкова страдания. Или може би от милост и състрадание тези, които гласуват за Златната топка, ще облекчат неговите мъки макар и само за известно време. И ще му присъдят през декември наградата, която толкова страстно желае и която не може да се купи и с всичките пари на света. Междувременно поуката е много проста и не толкова оригинална: Парите не са гаранция за щастие; да си красив, известен и велик играч няма да те предпази като щит от тъгата.
Джон Карлин, "Ел Паис"
