Борислав Бояджиев е дългогодишен треньор по бокс. Известен е като един от най-близките хора до братята Кубрат и Тервел Пулеви, първият им наставник в ЦСКА. В момента е партньор и треньор в школата „Пулеви". Навръх 50-годишния си юбилей Бояджиев разказа за бъдещите си планове, направи равносметка и сподели очакванията си докъде според него ще стигнат Тервел и Кубрат в професионалния бокс.
- Как се чувствате на 50 години, като успял човек или като такъв, който тепърва ще трупа успехи?
- Много ми се ще тепърва да имам успехи и съм сигурен, че ще имам състезател, който ще постигне нещо повече от всичко, направено досега.
- Има ли в момента в България достатъчно талантливи боксьори, сред вашите момчета има ли такива с потенциал?
- Миналата седмица завърши европейското първенство за юноши. Там трима наши станаха шампиони, като единият е от моя клуб - Уилям Чолов (синът на актрисата Ирена Милянкова и Росен Чолов - б.а.). Той триумфира в категория до 70 кг. Това е негова трета поредна европейска титла. В битката за златото той победи Михаил Усов, който до момента нямаше загуба и беше трикратен европървенец. Ако Чолов запази своята устременост и упоритост, ще постигне много сериозни резултати. Това важи и за другите момчета, спечелили на шампионата на Стария континент.
- В този ред на мисли според вас кое е по-важно - трудът или талантът?
- Скоро обсъждах този въпрос с младите си състезатели. Трудът е изключително важен, без него не може да се прояви талантът. Но без талант и само с труд също не става.
- Вие сте известен с това, че сте близък с братята Кубрат и Тервел Пулеви. Били сте до тях в първите им стъпки на ринга, какви бяха като малки?
- Тогава всички деца бяха различни. Начинът им на живот беше друг, нямаше телефони, компютри... Двамата дойдоха в залата вече с познания за бокса, благодарение на техния баща. Но най-важното, на което ги беше научил, е изключителната дисциплина. Бяха много редовни и съзнателни, получаваха им се лесно нещата. В ЦСКА по тяхно време се беше създала много конкурентна среда. Непрекъснато имаше съревнование между децата, независимо дали тичат, играят футбол или се боксират.
- Докъде мислите, че могат да стигат братята Пулеви в професионалния бокс? Видяхме, че няма непобедими боксьори, ето наскоро и Антъни Джошуа падна.
- Всичко зависи от мениджърите им и от това как ще управляват техните кариери. Като всеки българин ми се иска да стигнат възможно най-далече. Но в професионалния бокс нещата не са като в аматьорския.
- Значи в професионалния бокс не само боксът играе...
- Е, основна роля играе боксът, но около него има и други игри.
- Защо се стигна до скандала с американската журналистка Дженифър Равало, известна като Джени Суши? В България дали може да се случи това?
- За случая знам само от медиите. Доста съм далече от ситуацията. Нямам представа преди това какво е станало, нито пък след това. Истината е, че развитието е неприятно за Кубрат, защото лицензът му беше отнет. Това забавя излизането му на ринга, а за един боксьор е важно да играе. Нито мога да осъдя постъпката, нито имам представа какво би се случило в България.
- Какъв връх в треньорската кариера би ви удовлетворил?
- Днес (вчера. б.р.) точно това си мислех - какво искам да постигна. На 50 години човек прави равносметки, гледа и напред. Аз обаче искам да постигна душевен мир. Да не се ядосвам много, все пак вече съм на половин век. Иначе много бих желал да направя световен, а защо не и олимпийски шампион при аматьорите. Последният българин, стъпил на световния връх, е Детелин Далаклиев преди 10 години, с когото работех тогава. А последният ни олимпийски шампион е Даниел Петров от Атланта през 1996 г. Ще съм много щастлив, ако мой състезател го постигне.
- Заедно с братята Пулеви сте партньор в комплекс „Пулеви". По колко часа на ден прекарвате в залата?
- Преди прекарвах повече време, сега между 6 и 8 часа на ден.
- Може ли в България да се прави от спорта бизнес?
- Работих известно време в Испания и там видях точно как любителският спорт може да помага за развитието на състезателния и на младите таланти. Затова и ние имаме в нашия спортен център любителски групи, от които да може да се издържа базата и да се подпомага подготовката на младите таланти. Вече има много фитнес зали и спортни комплекси у нас, това означава, че може да се прави бизнес и от спорта. Хубавото е, че българинът се научи да спортува.
- Има една приказка, която е популярна в спорта: „Ако падне състезателят, е виновен треньорът, а ако спечели, сам си го е извоювал"...
- Това не е приказка, а начин на мислене при спортистите. Когато е на върха на почетната стълбичка казва, че е велик, а когато загуби, казва - това е заради треньора. Индивидуалните спортове създават егоисти. Дали става въпрос за борба, бокс, джудо, винаги под светлините на прожектора е състезателят, а треньорът остава в сянка.
- Имате ли усещането, че се върна престижът на треньорската професия в България?
- В последната година бях на всички юношески първенства в страната и доста обикалях с момчетата. Забелязвам, че има усилия да се подобри статутът на треньора, повишават се заплатите... Но засега не смятам, че престижът на нашата професия се е завърнал. Проблемите са чисто икономически, отделя се внимание, но трябва още... Моето мнение е, че треньорите извършват много сериозна социална дейност. Тяхната роля не е толкова да направят световни или олимпийски шампиони, а да вдъхновят децата да се занимават със спорт, вместо да се мотаят по улиците или да седят в наргиле баровете.
- Ако не бяхте станали треньор по бокс, какъв щяхте да бъдете?
- Много пъти на шега съм се карал на майка ми, че навремето не ме е била достатъчно, за да се откажа от този спорт. Със сигурност имам някакъв неразкрит талант. Брат ми е преподавател в Лесотехническия университет, той е ландшафтен архитект.
- Какво мислите за женския бокс?
- Това е труден въпрос, предпочитам да не отговарям. Както не бих изказал мнение и за художествената гимнастика за мъже. Но щом съществува женски бокс, значи трябва да го има.
