Димитър Пенев даде интервю за вестник „Над 55“, който е първият гост в рубриката „Къде са те сега?“.
Разговорът със Стратега е проведен на любимото му място – стадион „Българска армия“.
Пената, който след месец ще навърши 77 години, е в отлично настроение и широко усмихнат, а всеки, който мине наблизо покрай него, го поздравява.
- Г-н Пенев, как сте сега със здравето?
- Преди 1-2 месеца от стари травми имах възпаление, че едно време се играеше без кори. Но сега всичко е нормално, чувствам се добре, движа се. Щом ходя още без бастун, карам си и колата. И най-вече не спирам контактите, споделяме всички спомени, десетки и стотици мачове, както клубно, така и национално. Няма да се забравят успехите, на европейски и световни с мое участие имам 90 мача с националния отбор.
- Правите ли разходки, за да се движите повече?
- Километражът ми е много голям в моята кариера. Сега повече почивка, на волана, къси разстояния в квартала, с приятели. Когато отивам в Мировяне, там градината е моя, трябва аз да я контролирам. Да бъда противник на домочадието, те мислят за нови неща, а аз гледам да поддържам старите. Засега всичко е нормално.
- Често ли си ходите в Мировяне?
- Ами то ми е близо, на 10 мин. А тук, на стадион „Българска армия“, имам много познати и си правим често срещи с тях. Иначе повече през лятото си ходя на Мировяне, но и през зимата. Имам си камина с водна риза и се отоплява лесно. Грижа се за градината, помагат и братовчедите, ако видят, че не са свежи растенията, ги поливат. Аз им казвам да не се занимават, защото си ходя, ама те помагат.
- Какво ви тегли да сте често тук, на стадиона?
- Близо ми е кварталът, където живея – кв. „Изток“. Още по мое време бяха първите блокове, които се правеха от МНО, и ми предложиха апартамент след уволнението. Там живееше и Боби Станков. Сега с Петър Жеков, голмайстора, също сме комшии. Съседи са ми Пламен Марков, Васко Романов, Борис Гаганелов, баджанакът, който почина по-миналата година. С Борис водехме две сестри близначки, от Русе. Те тренираха спортна гимнастика, а чичо им беше Пенчо Петров, един от големите артисти. Той ги поел от 12-годишни в София. Ние се запознахме с тях, когато бяха на 16-17 години. Тогава лагерите бяха дълги, по месец, нямаше телефони и се виждахме по-рядко, но продължихме контакта и след време се сгодихме. Все ни питаха как ги различаваме, дали не си ги сменяме, постоянно ни гонеха журналистите да кажем някоя дума (смее се).
- Достойни ли са старините ви?
- Съвсем нормално живея. Кой не ме познава? С „Локомотив“ София съм бил шампион. С ЦСКА десетки пъти сме печелили купи, и като футболист, и като треньор. С националния отбор голям успех имахме през 1994 г. Работил съм в Кувейт като треньор. Там имаше голяма дипломация и много български треньори от почти всички видове спорт. Някои учехме арабски, някои английски, но само големите шефове говореха английски, всички останали – арабски. Беше трудно в началото. Бях и в Саудитска Арабия 1 година, и в Китай 1 година.
- Сигурно се чувствате горд, че ви познава цяла България?
- Ами това е задължително от моя страна, защото кой не ме познава като състезател, като човек, като треньор. Свързан съм с много наши футболни звезди, като започнем от племенника Любо Пенев, Христо Стоичков, Емо Костадинов, Трифон Иванов, с които се познавам от старото поколение – Якимов, Цанев, Гаганелов, Боби Станков…
- Нека ви върна назад във времето, как започна всичко?
- Първият ми мач беше преди 60 години. Бях на 18 г. в „Локомотив“ София, когато станахме шампиони. От там ме взеха в ЦСКА. Влязох доброволец в армията с подпис от родителите. Уволних се след една година. Ходили сме при Пенчо Кубадински, тогава министър, за да кажем, че ЦСКА иска да ме вземе, понеже той отговаряше за „Локомотив“ София. Той не ме познаваше и на няколко пъти ми каза „бай Душко“, на името на баща ми. Така минах в ЦСКА и останах там. А „Локомотив“ София вдигнаха шум, защото не съм се върнал.
- Как според вас се справят сегашните треньори, играчи, как е футболът като цяло в България?
– Сега разрешиха контактите с целия свят, футболисти отвсякъде. Нови мениджъри – повечето от тях са гледали футбол, а не са участвали в официални или контролни мачове Така объркват и вас, журналистите, като дават неточна информация.
- Младото поколение иска ли съвети от вас?
– Не може да даваш съвети. Може да коментираш някакви случки. Но ако даваш съвети, после ще имат оправдание, че си казал еди-какво си. Ами слушай това, което може да е по-добре, пък другото го хвърляй. Или ти си карай с твоите неща. Не давам съвети, защото после се завърта колелото и се намират оправдания. И накрая всичко се изсипва на твоята глава, че си казал нещо. Това е схемата по български.
- Вие едно време оправдавали ли сте се така или сте носили повече отговорност?
– Носехме повече отговорност! На „ти“ съм разговарял с футболистите и съм им обръщал голямо внимание. Когато виждам, че има качества и отношение, трябва да гради себе си, това е колективна игра. Не по двойки и тройки да се събират и не можем да ги разберем какво говорят. Ако ги запиташ, те ще ти кажат или за бизнес, или някой фен ги е поканил, или други работи. Обаче за футбол не си говорят. Последните години основно са чужденци. Кога ще дойде ред на нашите юноши да влязат? Няма никой. И родителите гледат, че има много разходи покрай децата им, а няма развитие нагоре.
- Как е сега отношението на родителите спрямо преди?
– Ами всеки родител иска неговото дете да расте по отношение на спорта. Отделно в училище имат много ангажименти. На самите родители им е много трудно. Преди в училищата и гимназиите имаше футбол. В селата също. Играеха волейбол, баскетбол. А сега са по тротоарите, пафкат цигарите, пият кафе, не тренират. То няма нищо, няма мрежи за баскетбол, волейбол, футбол. Имаше ученическо първенство. Моята внучка тренираше тенис, като закриха кортовете, и тя се отказа. Другата тренираше волейбол на „Червено знаме“. Вече ги няма условията. Много бързо се минава професионално, а няма покритие от условия. И всичко пада на родителите. Накрая се вкарват тези деца, където имат, както на руски се казва, „денги“, и това е във всеки спорт.
- Като заговорихме за днешната младеж, вие откога пушите?
– След състезателната си кариера пропуших, защото вече имах двойна и тройна отговорност. Всичко минаваше през моята глава. И за да не се дели колективът, трябваше да участвам и аз. За да не се крият футболистите, ги карахме да пушат с нас. Така веднъж на път с автобуса спираме за по една цигара. Едното момче знаем, че пуши, но не слезе с нас да запали, казаха ми, че е заради мен. Качваме се в автобуса, минаваме 5-6 километра и шофьорът вика: „Абе, Пена, някой отзад кади, ама не е от тия пушачите, от друга седалка излиза пушекът“. Казах му, карай още малко, да видим. Продължи да пуши и аз станах да видя. Беше Бачев, от малките тогава, той скри цигарата между краката си, ама пушекът й се виждаше. А цигарата му стопи анцуга, та чак му запари на крака. И като скочи изведнъж пред мен, всички взеха да ръкопляскат и викат „Старши, какво направи ти бе?“ (смее се). Мина мачът след седмица и на терена преди съблекалнята, както бяха около мен в кръг, извиках момчето и казвам: „Ето го Бачев, той пуши повече от вас, ама се крие. Сега всички се наредете да му ударите по един шамар“. И те леко го плеснаха по един път, а той след тренировката дойде да се извини. Ами защо се крие, всички пушат пред мен, а той ще се крие.
- Какво ви даде спортът?
– Спортът все пак е здраве, дава някакъв ред. Не всеки може да стане спортист. Не стигат само тренировките, трябва да имаш и нещо природно, наследствено и задължително желание.
- С кои спортни постижения се гордеете най-много?
– Като състезател бях първи с „Локомотив“ София, с ЦСКА имам 10 шампионски титли общо като играч и треньор. Само първо място се казваше, след години се промъкна второто. Да участваш за шампионска, за европейска титла… Не се забравя клубът, не се забравя изпълнителят, всичко се документира, от там се предава на феновете и с години се споменават имената. Успоредно с това, както и в живота, и в държавата, критиките са веднага на второ място.
- Кое беше по-трудно, да сте спортист или треньор?
- И двете са трудни. От една страна, по-леко е на изпълнителите. Става грешка и се опитва да обвини другия. А треньорът и помощниците трябва да преценят, че тук има нещо гнило и неясно, да се направи разбор и анализ.
- Казват, че внуците се обичат повече. Така ли е и при вас?
– Така е. Понеже са само внучки и правнучки, приятелите ми казват: „Пена, ще направим един женски отбор, има и хандбал, има и волейбол, има и баскетбол, не се притеснявай, спорт ще има!“. Имам две правнучки, едната на 6 години, тренира гимнастика, записали са я на няколко спорта. Другата е на 6 месеца, чакат я да проходи.
- Дразни ли ви, когато ви цитират с ваши крилати фрази?
– Обръщам внимание само на пръв поглед. Като върнем колелото, преди имаше голям късмет и за нас, и за журналистите, бяха по-открити и точни. А сега, както във всички области в България, всички млади бързате да ги настигнете. А трябва да мине времето, не може на 20 години да бъдеш като на 40. Трудно е, но като няма успехи, какво очакваш да се публикува.
- Има ли някой, на когото сте предали опита си и се надявате да задмине вашите успехи?
– Дай Боже всичко, което ние сме градили, да ни изпреварят. Ще бъде по-интересно и цялостно за хората, които обичат спорта, да видят нещо ново, да не се повтаряме. Защото като много говорим, на някого ще му омръзне и ще ни напише двойки, а като има нови неща и в работа, и в спорта, е по-добре… Нека се подобрява, както се казваше преди години, „спортът крепи народа“. Така пишеше по лозунгите.
- И накрая, какво ще пожелаете на нашите читатели?
- Първо, да има здраве всеки един. Когато човек е здрав, може да се класира на по-предни позиции и в спорта. Не само футбола, имаме много успехи във всички спортове. Ето, през последния месец имаше успехи на щанги, борба, гимнастика. Това е, което поддържа в нашия народ спортно чувство. Имаме шанс да засилваме спорта в нашата страна.
