- Г-н Ларгов, на 26 юни 1991 г. сте избран за президент на БФС. Кога и от кого беше одобрен Димитър Пенев за старши треньор на националния отбор?
- Даже и като президент на футболния съюз аз не можех сам да избера треньора на националния отбор. Допитах се до членовете на управителния съвет, както тогава се наричаше органът, равнозначен на днешния изпълком. Най-много обаче се вслушах в казаното от Стефан Божков, Стоян Орманджиев - и двамата бивши треньори на националния отбор, и професор Димитър Шойлев. На тези хора, особено на първите двама, никой не можеше да каже, че не са професионалисти във футбола. Преди да разговаряме с Димитър Пенев, бях направил контакт с Христо Бонев, който тогава беше треньор в Гърция. Той дойде в София на един мач, беше на стадион "Васил Левски", за да разговаряме. Каза ми: Имам още няколко месеца от договора си и ако го прекратя, няма да е в моя полза. А още по-рано пък преговарях и с Гочето Василев, той беше треньор на "Етър" тогава. Те се бореха за титлата и по-късно великотърновци бяха много радостни, че аз като президент на БФС не съм станал пречка за първата им титла, като им взема треньора. И след като не стана с тези двамата - Василев и Бонев, проведох разговора, за който стана въпрос по-горе, с Орманджиев, Божков и Шойлев.
Освен това се допитах и до Недялко Донски, една личност с невероятни заслуги към българския футбол. Той беше председател, президент тогава беше мръсна дума, капиталистическа, на футболната федерация, и беше изключително вътре във всичко, което се случваше в този спорт.
- Пенев всъщност дойде на мястото на подалия оставка Иван Вуцов, нали?
- Да. На 1 май Вуцов обяви, че подава оставка. Това стана след загубата 2:3 от Швейцария в европейските квалификации, което на практика означаваше за нас край на надеждите за класиране. След това го бяхме поканили да дойде на мача със Сан Марино, но той отказа. Отборът беше воден от помощника му Краси Борисов. След това имаше заседание на управителния съвет, на което беше поканен Димитър Пенев. Изслушахме го и го одобрихме с пълно единодушие.
- Времето тогава беше преходно. Как футболният съюз издържаше националния отбор?
- Когато настъпиха промените през 1989 г. и аз малко по-късно станах президент, в касата на БФС имаше някакви пари. С тях трябваше да издържаме както административния апарат, така и националните отбори от всички възрасти - мъже, младежи, юноши. Но парите не стигаха, направо се топяха. Така че се ориентирахме към търсене на спонсори, макар че тогава не ги наричахме така. И тогава отидохме с Пената във Виена при Боби Бец, който осигури някакви пари. Появиха се и други, но всичко ставаше много трудно. Имаше прилив на пари, но не и както сега. Нямаше приходи от телевизии, генерални спонсори и така нататък.
- След 1991 г. изведнъж се появиха много звезди в националния отбор, които играеха в световноизвестни клубове. Как се оправяше футболният съюз с тях? Повечето бяха с чепати характери.
- Естествено, имаше дрязги, сблъсъци, но аз се опитвах повече с мек тон по време на сериозните разговори да успокоявам топката. В повечето случаи успявах, само веднъж не стана с Хрито Стоичков. Той беше труден характер, а и много даваше на "Барса".
Беше под влиянието на мениджъра си Мингея. Веднъж ги поканих на разговор в централата на "Кърниградска". Помолих ги интересите на "Барселона" да не удрят по националния отбор, защото Стоичков беше звезда, която трябваше да помогне с каквото може на България.
- Тогава избухна и първият скандал за капитанската лента между Стоичков и Ники Илиев. Футболният съюз намеси ли се?
- Не. Аз непрекъснато бях с тях, на всички събирания, които правеха за решаване на сериозни въпроси -турнета, контролни мачове. Питах ги: Имате ли проблеми с клубовете си, каква ви е програмата, за да влезем с помощта на международния отдел във връзка с тях и да ги решим. Логично е, че те си гледаха повече клубовете, откъдето им идваха големите пари. Тогава окончателно се отвори пазарът за играчи на Запад и доста българия заиграха в класни клубове. Аз съм щастлив, че като президент съм имал възможност да общувам с тях, защото това беше вероятно най-талантливото българско поколение футболисти за всички времена. Те направиха това, което ние - предишните поколения, не успяхме. Не казвам, че сме били по-слаби, това няма как да се докаже, но системата беше съвсем различна. Но аз се радвах, че тези големи футболисти ме разбираха, защото разговаряха с футболен човек, а не с някого, който хабер си няма от това.
- Вашето президентство съвпада с началото на квалификациите, които изстреляха България в световния футболен елит. Имаше ли преди началото им преговори за премии?
- Не. Поне не и докато не си подадох оставката през 1993 г. - една глупост, която тогава направих, но не ми издържаха нервите. Бях много чувствителен към общественото мнение, критиките ми се струваха прекалено злостни и целенасочени. Но важното е, че и аз имам някакъв принос към триумфа в квалификациите и после в САЩ. Присъствах на мача с Франция на "Парк де пренс" и просто се просълзих, защото и аз бях дал нещо за този успех. Макар че накрая обира парсата този, който е начело именно в този момент.
- Учудвам се, че не са поставили въпроса за премиите. Четвъртите в света нямаха славата на безсребърници и вашият наследник на поста Валентин Михов го изпита на гърба си.
- Самият аз се въздържах от коментари и отлагах поставянето на този въпрос, защото в БФС нямахме информация какви пари ще получим, ако се класираме. Информацията от ФИФА тогава беше едва ли не секретна, а все пак условията бяха коренно променени. Не се страхувах, а изчаквах - какво ще стане с футбола, със спорта изобщо. За съжаление държавата ни обърна гръб.
