Георги Луканов, „24 часа”
Николай Тодоров - Кайзера е роден на 26 септември 1964 г. в Балчик. Играл е като полузащитник в отборите на „Добруджа", ЦСКА, „Левски", „Локомотив" (Сф), „Септември" (Сф), „Монпелие" (фр), „Кан" (фр), „Анортозис" (Кип) и „Саръйер" (Турция). Шампион на България през 1985, 1994 и 1995 г. Носител на купата на страната през 1986, 1994. Изиграл е 12 срещи за националния отбор и е отбелязал 3 гола.
Тодоров е треньор повече от 5 години в школата на Левски, след това води за кратко „Спортист" (Своге) и „Велбъжд" (Кюстендил). Бил е 5 години помощник-треньор и старши на „Миньор" (Перник). За последно е наставник на „Витоша" (Бистрица). Има две деца - дъщеря на 21 г. и син на 10.
- Г-н Тодоров, повечето от любителите на футбола, като чуят вашето име или прякора ви Кайзера, се сещат за онзи фамозен гол в последната минута срещу „Глазгоу Рейнджърс" преди 22 години, с който влязохте завинаги в сърцата на феновете на „Левски". Малко са обаче тези, които си спомнят, че преди това сте играли и с червената фланелка на вечния съперник на „сините" - ЦСКА...
- Престоят ми на „Българска армия" бе няколко месеца от лятото до зимата, когато се уволних от казармата. За ЦСКА имам записани няколко минути, даже не си спомням срещу кой отбор. Старши треньор тогава бе легендарният Манол Манолов-Симолията. Имах честта обаче да бъда в групата и в двата паметни мача за купата на УЕФА срещу „Монако", завършили 2:2, игран на стадиона в Ница, както и при 2:1 в София. Много трудно се пробиваше при титулярите, след като в отбора бяха футболисти като Ради Здравков, Пламен Марков, Георги Славков, Стойчо Младенов, Коце Янчев и Лъчо Танев.
- Как преминахте в „Левски"?
- По партийна линия. Когато се прибрах в Добрич след уволнението от казармата, от Окръжния комитет на БКП в Добрич ми съобщиха, че са се разбрали с „Левски" да играя за тях. Тогава така се решаваха трансферите.
- Какво си спомняте от гола срещу „Рейнджърс" буквално в последната секунда за 2:1, изхвърлил шотландците от турнира за купата на шампионите?
- През 1993 година се намирах в топформа, имах огромен опит, след като и две години бях играл във френските „Монпелие" и „Кан". Спомням си добре и първата среща в Глазгоу, която загубихме с 2:3. Беше ни много трудно, защото за нас не игра Наско Сираков. Аз успях да вкарам втория гол в 83-ата мин за крайното 3:2, който всъщност се оказа важен. Иначе на реванша изживяването бе незабравимо, защото стадион „Васил Левски" бе препълнен, а аз имах невероятния късмет да вкарам със силен шут буквално в последната секунда, като пратих топката там, където се събират гредите. Не бих казал, че съм майстор на такива попадения с далечни удари. Просто тогава видях възможност да стрелям и се получи. Всеки гол си е сам за себе си.
- Яд ли вие, че не попаднахте в националния отбор за световните финали през това незабравимо американско лято преди 20 години?
- С националната фланелка имам 12 мача и три гола. В повечето случаи съм бил резерва. Можех да попадна в тима, защото имах голям опит, а и бях в най-добрата си форма. В квалификациите играх и при победата над Австрия - точно преди „Парк де пренс", където имах щастието да съм на резервната скамейка и да изживея емоцията от класирането. Срещу Австрия на „Васил Левски" при победата с 4:1 се появих на терена 10-ина минути преди края, защото Наско Сираков отказа да влезе. Знаете, че преди заминаването за Щатите в националния отбор станаха големи разправии, свързани с премиите, обещани от „брокерите" в Пловдив. Имаше и нефутболни фактори с това с кои играчи да се попълни групата за Америка. Не искам сега да споменавам имена и ръководни фактори. Аз все пак не изкарах и подготовката преди заминаването за мондиала, като например Илиан Илиев, който отпадна от състава в последния момент. Тогава щеше да ме е по яд. Така или иначе Димитър Пенев разчиташе на ядро от 13-14 футболисти и едва ли аз щях да имам някаква роля за бронзовите медали, извоювани по един блестящ начин в Щатите.
- Все пак имате и решителни голове с националния ни отбор...
- Предполагам, че имате предвид двете попадения в Букурещ? През 1990 година бихме Румъния с 3:0 в Букурещ в европейска квалификация. През първото полувреме Наско Сираков откри, а аз влязох на почивката на мястото на Георги Йорданов и ги довърших с още два гола. Вкарах и трети, който не знам защо, но беше отменен -по идентичен начин отбелязах и специално за мен (и не само) щеше да е голяма изненада, че за едно полувреме един футболист може да отбележи хеттрик.
- Вкарвате гол в една от най-разгромните победи на „Левски" над „Локо" (Сф) с 8:0 през ноември 1994 година, след като „железничарите" преди това записват 11 победи и едно равенство в първенството, а от 1986-а до 1991-а правите отлична кариера именно в „Надежда". Какво не достигна тогава, след като заедно с Кирил Метков заформихте отлична халфова линия, „Локо" да стане шампион?
- Може би причините са комплексни, а и тогава отново водещите бяха „Левски" и ЦСКА, всички останали отбори бяха под тяхното ниво. Благодарен съм на „Локомотив", защото там се изградих окончателно като футболист, а и от „Надежда" бях трансфериран във Франция. Иначе за двубоя с 8:0 -така е във футбола, пък и „Левски" имаше много силен отбор тогава.
- Какво спечелихте от престоя в „Монпелие" и в „Кан"?
- Преминах в „Монпелие" от „Локомотив", след като лично бях харесан от известния полски специалист Хенрик Касперчак, който тогава бе треньор на тима. Както и сега, така и преди 24 години във Франция клубният футбол бе с класи над български, и то най-вече на ниво организация и бази. Спомням си, че като отидох в Монпелие, онемях при вида и броя на игрищата и качеството на стадиона.
Там за първи път тренирах на изкуствена трева. След един сезон в „Монпелие" нещо се изпокарах със спортния директор, преминах в „Кан", където бе по-спокойно, защото клубът е по-малък, пък и бе изпаднал във втора дивизия. Не че беше лесно, защото по това време всеки клуб имаше право да картотекира само по трима чужденци и играта ни се следеше под лупа. И преди, и сега футболът във Франция е много по-техничен и по-бърз от нашия.
- Малко са тези, които знаят, че сте били пред трансфер и в английския „Мидълзбро".
- Когато играех в „Кан", мениджърът Яни Димитров ми уреди проби в „Мидълзбро". От ръководството на „Кан" не ми правеха спънки и заминах за няколко дни. Спомням си, че играх в мач от дублиращите отбори, а на трибуните имаше 10-ина хиляди зрители. След това в местните вестници излязоха мои снимки с екипа на „Мидълзбро", все едно вече съм подписал с отбора, който тогава се подвизаваше в Чемпиъншип. Така или иначе до договор не се стигна.
- Базите ли са най-големият проблем на българския футбол и днес?
- Бих казал, първо, въобще безпаричието в клубовете, което води до липса на бази, оттам на качествени юноши и пилеене на пари за знайни и незнайни чужденци. В 99 процента от случаите се работи на парче, без изградена дългогодишна стратегия, а оттам си патим и ние, треньорите. Единствено базите на „Литекс", „Ботев" и „Лудогорец" дават предпоставка за истинска подготовка на деца и юноши. Грандовете „Левски" и ЦСКА изостават жестоко. За „Локо" (Сф) да не говорим - дори и футболистите от първия отбор се чудят къде да тренират при лошо време и ходят до Требич.
- В треньорската ви кариера най-значим като че ли е престоят ви в „Миньор" (Перник)?
- Така е. Гордея се, че с „Миньор" успяхме да победим и „Левски", и ЦСКА. Работих заедно с Тони Велков и Стойчо Стоев, а след това поех отбора на перничани. Изкарах 5 сезона в Перник, които ме дадоха много за моето израстване като специалист. Спомням си един период, в който бях наставник на „Велбъжд" (Кюстендил), когато собственик бе Валери Ненов. Тогава в отбора имаше много опитни футболисти, които с лекота можеха да вкарат отбора в „А" група, но заради безпаричие след един мач играчите просто си нарамиха саковете и не се върнаха на стадиона в Кюстендил.
Ненов, който непрекъснато отлагаше плащанията към играчите, си мислеше, че футболистите се шегуват и че в понеделник отново ще са на стадиона. После ме търсеха по телефона, за да ме питат как да тренират и да провеждат мачовете си с останалите голобради момчета от школата. За последно заедно с Георги Станков водехме и „Витоша (Бистрица), но допуснат гол в последната минута в последния кръг не ни позволи да спасим отбора от изпадане във „В" група.
- Откъде идва прякорът Кайзера. От Франц Бекенбауер или от холандския нападател Пит Кайзер, както съм чувал?
- Прякорът ми е от холандския футболист Пит Кайзер. Явно някой е преценил, че има нещо сходно в играта ни. Нося си този прякор още от детските години.
- Ще има ли нов български Кайзер скоро в професионалния ни футбол?
- Ами като гледам, 10-годишният ми син се е запътил натам. Тренира усилено в един частен клуб - ДИТ в Драгалевци, без въобще да съм го карал. Просто е много запален по футбола. Може би вина все пак в това имам и аз, защото малко след като се роди, накарах домакина на „Левски" да хвърли пъпа му на стадиона на „Челси". Преди мача от Шампионската лига на „сините" на „Стамфорд Бридж", по време на една от тренировките той се е направил, че си връзва обувката, изместил е един чим и тайно е пъхнал под него пъпа на сина ми. Иначе имам и голяма дъщеря, която е вече на 21 години.